Пруденциални гаранции по MiCA при дружествата, предоставящи услуги за криптоактиви (CASP)

Статията разглежда три практически въпроса пред всеки доставчик на услуги за криптоактиви: (1) зависимостта на постоянния капиталов минимум от класа предоставяни услуги; (2) еволюцията и надзорното изясняване на метода за изчисляване на разходната база между текста на MiCA, Делегиран регламент (ЕС) 2025/305 и позицията на ESMA и Европейската комисия; и (3) критериите за подбор на стрес тестове при лицензиране и текущо капиталово планиране.

1. От формален вписан капитал към непрекъсната пруденциална гаранция

С пълното прилагане на Регламент (ЕС) 2023/1114 относно пазарите на криптоактиви (MiCA) европейският пазар премина от режим на формална регистрация за целите на мерките срещу изпирането на пари към пълноценен пруденциален надзор. В предходната среда едно дружество можеше да осъществява обмяна или съхранение на криптоактиви със символичен дружествен капитал, без регулаторът да следи дали наличните му собствени ресурси са достатъчни, за да поемат оперативен срив, пазарен шок или организирано прекратяване на дейността без загуба за клиентите. Член 67 от MiCA променя тази логика из основи, като въвежда задължение за поддържане на постоянен финансов буфер като условие не просто за получаване, а за ежедневно запазване на лиценза.

Още в самото начало е необходима важна терминологична прецизност. В разговорната практика често се говори за „минимален основен капитал“, но законът умишлено използва по-точното понятие „пруденциални гаранции“ (prudential safeguards). Причината е двойна. От една страна, „основният капитал“ по смисъла на националното търговско право означава само номиналния записан капитал в търговския регистър, докато европейският надзор следи реалната нетна капиталова способност за покриване на загуби. От друга страна, чл. 67, пар. 4 от MiCA допуска изискването да бъде изпълнено не само със собствени средства, но и чрез застрахователна полица, сравнима гаранция или комбинация между тях.

Централното правило на чл. 67, пар. 1 от MiCA е формулирано лаконично, но има далеч отиващи финансови последици: всеки доставчик на услуги за криптоактиви (CASP) трябва по всяко време да разполага с пруденциални гаранции, равни най-малко на по-високата от две величини — размера на постоянните минимални капиталови изисквания по Приложение IV според вида на предоставяните услуги или една четвърт (25 %) от постоянните общи разходи за предходната година, преразглеждани ежегодно. Когато дружеството тепърва започва дейност и все още няма една пълна година оперативна история, чл. 67, пар. 2 предвижда четвъртината да се изчислява върху прогнозните постоянни общи разходи за първите 12 месеца, заложени в заявлението за лиценз.

Съществен елемент от тази архитектура е качеството на инструментите, с които се покрива гаранцията. Когато дружеството избира да я осигури чрез собствени средства по чл. 67, пар. 4, б. „а“, регламентът препраща директно към елементите на базовия собствен капитал от първи ред (Common Equity Tier 1 — CET1) по чл. 26–30 от Регламент (ЕС) № 575/2013 (CRR) след пълните приспадания по чл. 36 от CRR, без да се прилагат праговите освобождавания по чл. 46 и 48. На практика това означава, че капиталът, вложен в нематериални активи (лицензи, репутация, капитализирани разработки), по правило се приспада от регулаторния CET1 капитал и не може да покрива гаранцията. Единственото облекчение за нематериалните активи, което допуска самият чл. 36, пар. 1, б. „б“ от CRR, е за пруденциално оценените софтуерни активи: вместо пълно приспадане за тях се прилага пруденциална амортизация в срок до три години (Делегиран регламент (ЕС) 2020/2176).

Алтернативно или допълващо, по б. „б“ може да се използва застрахователна полица (или сравнима гаранция). Тя трябва да покрива територията на Съюза, в която се предоставят услугите, да е оповестена публично на уебсайта на дружеството, да е с първоначален срок поне една година и предизвестие за прекратяване най-малко 90 дни, да е сключена със застраховател, получил лиценз по правото на Съюза или по националното право, и да е предоставена от трето лице (чл. 67, пар. 5). Полицата трябва да покрива всички рискове по чл. 67, пар. 6: загуба на документи; неверни или подвеждащи изявления; действия, грешки или пропуски, водещи до нарушение на правните и регулаторните задължения, на задължението за честно, справедливо и професионално отношение към клиентите или на задълженията за поверителност; липса на подходящи процедури за предотвратяване на конфликти на интереси; загуби от прекъсване на дейността или срив на системите; груба небрежност при опазване на клиентските криптоактиви и средства, когато е приложимо към бизнес модела; както и отговорността към клиентите по чл. 75, пар. 8.

2. Първи фокус: услугите определят капиталовия минимум, а разходите — реалния мащаб

Първият въпрос, пред който се изправя всяко дружество при структуриране на лицензионното си заявление, е как избраният портфейл от услуги влияе върху началния капиталов праг. Приложение IV към MiCA групира десетте регулирани криптоуслуги по чл. 3, пар. 1, т. 16 в три стъпаловидни класа според степента на оперативен, попечителски и пазарен риск, който доставчикът поема спрямо своите клиенти и пазара.

Логиката зад тази стълбица е последователна. Докато дружеството действа единствено като посредник или консултант в Клас 1, без да държи криптоактиви или парични средства на клиенти и без да влиза като насрещна страна по сделки за собствена сметка, минималният праг е 50 000 €. В момента, в който бизнес моделът включи съхранение на клиентски криптографски ключове (попечителство) или дилърски обмен срещу средства или други криптоактиви, рискът нараства качествено и прагът скача на 125 000 €. Най-високото стъпало от 150 000 € е запазено за операторите на платформи за търговия, при които техническата устойчивост и пазарният интегритет засягат едновременно голям брой участници.

При комбиниране на няколко услуги действа правилото на поглъщането, а не на сумирането: не броят на заявените услуги сам по себе си, а услугата с най-висок рисков и капиталов клас определя постоянния минимум. Така дружество, което предоставя едновременно съвети, прехвърляне на криптоактиви и попечителство, дължи постоянен минимум от 125 000 €, а не сбор от праговете на отделните класове. Обратната страна на това правило обаче е управленски критична: добавянето дори на една спомагателна услуга от по-висок клас в лицензионното заявление автоматично вдига капиталовия под за цялото дружество.

Тук се проявява и една от най-честите практически заблуди при бюджетирането на CASP проект — очакването, че сумите от 50 000 €, 125 000 € или 150 000 € изчерпват капиталовата тежест. В действителност класът на услугите определя единствено пода, докато разходната база много бързо се превръща в реалния регулаторен мащаб, както личи при съпоставката на две дружества с идентичен лицензионен обхват от Клас 2:

Примерът показва защо за активно опериращ доставчик постоянният минимум по Приложение IV престава да бъде водещият ограничител още при годишни разходи над 500 000 € (за Клас 2) или над 600 000 € (за Клас 3). При това изискването по чл. 67, пар. 1 не е статична величина, която се проверява еднократно към датата на подаване на заявлението или към 31 декември — то трябва да бъде покрито непрекъснато във всеки един ден от годината.

3. Втори фокус: разминаването при „постоянните разходи“ и надзорният завой на ESMA и ЕК

След като четвъртината от годишните разходи се оказва решаващият фактор за повечето разрастващи се дружества, естествено възниква въпросът: кои точно разходи влизат в тази база? Между 2024 г. и началото на 2026 г. именно тук се оформи сериозно разминаване между начина, по който част от пазарните участници моделираха разходите си, и стриктното надзорно тълкуване на европейските институции. По-прецизният прочит на източниците показва, че не става дума за техническо противоречие между MiCA и делегираното законодателство, а за затваряне на опитите разходната база да бъде стеснена чрез счетоводно етикетиране.

Изходната формула в чл. 67, пар. 3 от MiCA и задължителният финансов одит

Макар чл. 67, пар. 1, б. „б“ да си служи с традиционния пруденциален термин „постоянни общи разходи“ (fixed overheads), параграф 3 на същия член не определя тази величина чрез събиране на избрани фиксирани пера (като наем и основни заплати), а чрез обратния метод на изваждането (subtractive approach). Изчислението тръгва от общите разходи след разпределение на печалбата към акционерите или съдружниците по последния одитиран годишен финансов отчет (или заверен от надзора отчет, когато одитиран все още не е наличен).

В тази връзка е важно и разяснението в ESMA Q&A 2344: CASP следва да подлагат годишните си финансови отчети на независим одит всяка година, за да изчисляват изискванията си за собствени средства. Отговорът не прави изключение за малките предприятия, т.е. одитът е нужен дори когато по националното счетоводно законодателство дружеството би попаднало под праговете за задължителен одит. Изключение е възможно само ако националното право на държавата членка по произход предвижда заверка на отчетите от конкретен национален надзорен орган.

От тази обща сума на разходите чл. 67, пар. 3, букви „а“–„г“ от MiCA позволява да бъдат извадени само четири конкретно формулирани групи позиции: (а) бонуси и други възнаграждения на персонала, доколкото зависят от нетната печалба на дружеството за съответната година; (б) дялове в печалбата на служители, директори и съдружници; (в) други разпределения на печалбата и други променливи възнаграждения, доколкото са изцяло дискреционни; и (г) еднократни (неповтарящи се) разходи от необичайни дейности.

Делегиран регламент (ЕС) 2025/305 и причините за пазарното разминаване

Откъде тогава се породи спорът в практиката? От една страна, Делегиран регламент (ЕС) 2025/305, който урежда съдържанието на заявлението за лиценз по чл. 62 от MiCA, изисква в чл. 3 тригодишни прогнозни изчисления на пруденциалните гаранции и собствените средства, стъпващи върху постоянните общи разходи и стрес сценарии, без да въвежда самостоятелна формула за приспадане на разходи. Режимът за инвестиционните посредници е различен: там самият чл. 13, пар. 4 от Регламент (ЕС) 2019/2033 (IFR) позволява да се приспаднат и позиции като споделените комисиони и таксите към обвързани агенти, а Делегиран регламент (ЕС) 2022/1455 добавя още приспадания. В MiCA законодателят не предвиди нито такива допълнителни приспадания, нито отделен регулаторен технически стандарт за тях.

Въпреки това много заявители и консултанти пренесоха механично или счетоводното разграничение между постоянни и променливи разходи, или по-гъвкавата практика по IFR. Така във финансовите прогнози се правеха опити от разходната база да се изключат разходи за облачна инфраструктура, мащабиращи се с обема транзакции, маркетингови бюджети, променливи такси към технологични доставчици и външни подизпълнители с аргумента, че при спад на бизнеса дружеството би могло да ги свие.

Принципът „няма нискорисков CASP“ и отговорът в ESMA Q&A 2349 (18 февруари 2026 г.)

Този стеснителен прочит не получи подкрепа от надзора. Още на 31 януари 2025 г. в своя Надзорен брифинг за лицензирането на CASP (Supervisory Briefing on the Authorisation of CASPs) ESMA зададе общата рамка с принципа, че „няма нискорисков CASP“ („There are no low-risk CASPs“). Макар мащабът на дейността им обикновено да е по-малък от този на традиционните финансови институции, CASP често обслужват директно непрофесионални инвеститори и имат кратка история на регулаторно съответствие и надзор. Затова националните надзорни органи не следва да допускат повърхностна оценка на заявленията, основана на категоризация „нискорисков“, дори при по-малки по мащаб дружества. Брифингът не разглежда конкретно разходната база, но задава посоката, в която тя впоследствие беше изяснена.

Решаващата стъпка настъпи на 18 февруари 2026 г. с публикуването на официалния отговор на Европейската комисия в рамките на ESMA Q&A 2349. Комисията посочи недвусмислено, че CASP са длъжни да изчисляват постоянните си общи разходи за предходната година, като тръгват от общата сума на всички общи разходи на дружеството — както постоянни, така и променливи — съгласно приложимата счетоводна рамка. Тъй като пруденциалните изисквания по чл. 67 от MiCA са инструмент за защита на потребителите, всички оперативни разходи трябва да бъдат обхванати. Изрично бе подчертано, че за разлика от чл. 13, пар. 4 от IFR (където е определен само минимален списък от приспадаеми позиции), списъкът от четири категории в чл. 67, пар. 3, б. „а“–„г“ от MiCA е юридически изчерпателен и не предоставя дискреция нито на дружествата, нито на националните компетентни органи да изваждат други променливи оперативни разходи.

4. Трети фокус: как избираме кои стрес тестове да включим във финансовите прогнози?

Третият стълб на пруденциалната рамка пренася анализа от отчетеното минало към бъдещата устойчивост на дружеството. Съгласно чл. 3, буква „б“, подточки (i) и (ii) от Делегиран регламент (ЕС) 2025/305, всяко заявление за лиценз трябва да съдържа прогнозни изчисления на пруденциалните гаранции и планове за определяне на собствените средства за първите три стопански години след лицензирането, подкрепени с планови допускания и стрес сценарии. Съображение 5 от същия делегиран регламент задава качествения критерий за техния дизайн: сценариите трябва да симулират „тежки, но правдоподобни събития“ (severe but plausible events), чрез които надзорният орган да прецени дали заявителят може да устои на външни финансови сътресения, включително на сътресения, засягащи пряко стойността на криптоактивите.

Тъй като нормативният акт умишлено не предписва механичен каталог с фиксирани проценти, подборът на стрес тестовете трябва да следва реалната архитектура на бизнеса в духа на принципа на ESMA, че няма нискорисков CASP. За да бъде защитима пред регулатора, методологията преминава през пет естествени стъпки: картографиране на заявените услуги и приходните потоци; обвързване на всяка услуга с нейните водещи материални рискове (ИКТ и киберриск във връзка с DORA, пазарен и ликвиден риск, попечителска отговорност по чл. 75, пар. 8 от MiCA, правен и комплайънс риск, концентрация и зависимости от трети страни); формулиране на конкретните шокови събития; калибриране на параметрите на исторически правдоподобно за криптопазара ниво; и накрая — проверка дали през всичките три години пруденциалната гаранция остава покрита и какви управленски мерки за възстановяване се задействат.

При прилагането на тази логика един убедителен пакет от стрес сценарии се структурира около три основни рискови канала. Първият канал обхваща пазарните и приходните сътресения — продължителен спад на търговските обеми и комисионите („крипто зима“), при който приходите се свиват рязко на фона на неизменна оперативна структура, съчетан с изрично посочения в съображение 5 рязък спад в цените на криптоактивите, който намалява както таксите, обвързани със стойността на клиентските портфейли, така и балансовата оценка на собствените криптоактиви на дружеството. Вторият канал тества концентрационната, технологичната и оперативната уязвимост: внезапна загуба на ключов институционален клиент, доставчик на ликвидност или обслужваща банкова сметка; продължително прекъсване на критични ИКТ системи или външен технологичен подизпълнител по смисъла на DORA; както и еднократна загуба от киберинцидент, измама или оперативна грешка, чийто размер надхвърля лимита или обхвата на застрахователната полица.

Третият и често подценяван канал е разходният шок с „двоен ефект“ и комбинираният стрес сценарий. Непредвиденото нарастване на разходите за специализиран персонал, киберзащита, одит и правно съответствие действа двупосочно: от една страна, то намалява текущия финансов резултат и разполагаемия CET1 капитал, а от друга — след тълкуването в ESMA Q&A 2349 автоматично повишава изискуемата пруденциална гаранция за следващия период с 25 % от добавения разход, когато четвъртината от разходите е по-високата от двете величини. Затова зрелият финансов модел завършва с комбиниран стрес тест, при който пазарен спад на приходите съвпада с оперативен или разходен удар, демонстрирайки пред надзора конкретен и реалистичен план за капиталово възстановяване.

Заключение: три практически решения за управлението

Сведена до ежедневната работа на управителните органи, финансовите директори и комплайънс екипите на CASP, разгледаната пруденциална рамка изисква три стратегически управленски решения. Първо, лицензионният обхват трябва да се планира селективно, тъй като всяка заявена услуга носи конкретна капиталова цена (50 000 €, 125 000 € или 150 000 €) и строги правила за допустимия CET1 капитал по CRR след приспадането на нематериалните активи. Второ, разходната база следва да се управлява като пряка регулаторна величина, защото счетоводното етикетиране на оперативни пера като „променливи“ не намалява капиталовото изискване и всяко разширяване на бюджета налага синхронно планиране на 25-процентен капиталов буфер. Трето, стрес тестовете трябва да произтичат от реалния бизнес модел, доказвайки, че дружеството разполага с достатъчно капитал и подготвени управленски реакции не само в базов сценарий, но и в моменти на остър пазарен или оперативен натиск.

Нормативна база и източници

• Регламент (ЕС) 2023/1114 (MiCA) (отваря се в нов раздел), чл. 3, пар. 1, т. 16, чл. 67, чл. 75, пар. 8 и Приложение IV
• Делегиран регламент (ЕС) 2025/305 (отваря се в нов раздел) (съдържание на заявлението за лиценз като CASP), съображение 5 и чл. 3
• ESMA Q&A 2349 — Calculation of fixed overheads (отговор на Европейската комисия от 18.02.2026 г.) (отваря се в нов раздел)
• ESMA Q&A 2344 — годишен одит на финансовите отчети на CASP (отваря се в нов раздел)
• ESMA — Supervisory Briefing on the Authorisation of CASPs under MiCA (31.01.2025 г.) (отваря се в нов раздел)
• Регламент (ЕС) № 575/2013 (CRR) (отваря се в нов раздел), чл. 26–30, 36, 46 и 48; Делегиран регламент (ЕС) 2020/2176 (отваря се в нов раздел) (софтуерни активи)
• Регламент (ЕС) 2019/2033 (IFR) (отваря се в нов раздел), чл. 13, пар. 4; Делегиран регламент (ЕС) 2022/1455 (отваря се в нов раздел)

Нормативната уредба е към 30.10.2026 г.